Даскал Петър от Копривщица: За България съм страдал, а не за големството
В героичната Априлска епопея от 1876 година всеобщо присъединяване взимат и българските учители. Много от тях умират като герои в огъня на битката, други влачат тежките окови по пандизите или прекарват дълги години на изгнание, надалеч от отечеството. Сред тях е и даскал Петър Жилков.
Той е роден в фамилията на абаджията Михаил Жилков. Неговите първи учители са Йоаким Груев и Христо Пулеков. Будното и ученолюбиво момче прави усещане на всички със своите знания. На седемнадесет години приключва копривщенското учебно заведение и през образователната 1861-1862 година поема пътя на преподавател там. Чрез самообразоване той научава турски и френски език, които преподава на децата дружно с другите предмети.
Даскал Петър, както ласкаво го назовават всички, е отдаден в активността на революционния комитет, учреден от Левски през 1870 година в Копривщица. През 1875 година младият преподавател се оженва за Ана Каблешкова, една от сестрите на Тодор Каблешков. Сродяването му с това семейство го сближава още повече с ръководителя на революционния комитет в селището Тодор Каблешков. Той е от тези съзаклятници, които през януари 1876 година в наличието на Георги Бенковски сформират втория революционен комитет. В навечерието на въстанието даскалът заменя перото с пищова. Петър става най-сигурният асистент на Каблешков, който поема цялата писмена работа на комитета. Когато въстанието избухва и се основава Военен революционен съвет, изпълняващ ролята на Временно държавно управление, е определен за секретар. На него е предоставена грижата за настаняването на приютеното в Копривщица население от въстаналите околни села, както и за реда в освободеното населено място.
След разгрома на въстанието той не съумява да се изтегли в планината, а заради разтърсеното си здраве остава да споделя участта на съгражданите си. На 1 май турските войски нахлуват в Копривщица и стартират арести и насилия над популацията. На 2 май сутринта Петър Жилков е задържан и затворен в конака, след това окован във вериги и откаран в Златица, а оттова през Панагюрище и Пазарджик към Пловдив. След тримесечен арест и жестоки мъчения в Пловдивския затвор е наказан на изгнание и изпратен на остров Родос, където прекарва в окови до 20 март 1878 година. Тогава го освобождават по силата на мирния контракт сред Русия и Турция и скоро си идва в Копривщица. Тук продължава да практикува обичаната учителска специалност. Неговите приятели и познати, които знаят за опциите му, не престават да го канят на разнообразни длъжности, една от друга по-високи и виновни. Отговорът му е: Аз, другари, съм се бил за свободата на отечеството си, за нея съм страдал, а не за големството. По същия метод отхвърля и мястото, което му дават за живеене в опълченския квартал на София, заявявайки: За дворно място не се борих, а за гробно. Борих се за свободата на българския дух. Тоя дух трябваше да има где да живее - да има своя земя.
Жилков не приема и опълченска пенсия. Той смята, че при всички тези щедрости на българската страна се унижава неговият героизъм, оскърбява се достолепието му, осквернява се това, на което той държи над всичко на света: саможертвата в името на един заветен блян. Даскал Петър свършва дните си в Копривщица, подсилен на остарели години единствено от скромната учителска пенсия, само че удовлетворен и благополучен, че е извършил почтено своя дълг пред народ и татковина.
Инфо: www.literaturensviat.com
